Трудово-Кооперативно Земеделско Стопанство

април 13, 2009

What I’ve seen…

Filed under: всичко останало — Йордан Йорданов @ 9:38 pm

Well…

I’ve seen a lot!

I mean, not like that… I’m not… I mean…

For instance, I’ve seen that you’re… Maybe one of – I don’t know – three people in the world that likes pizza-flavoured chips…

You’re also the only person I’ve ever seen that spends more time on the roof of the house than in the actual house…

And what are you doing?

You’re reading… Books. You know, not… Not as ‘weekly’ or ‘seventeen’ or, you know… But you’re reading substantial books!

You also do this… You do this thing where… It’s like an OCD thing, but it’t not, it’s a…

Whenever you’re leaving your room, you grab the door, and then you turn, you get ready to leave, but you don’t… You stop, and you back up, and you… You turn to the mirror, and you stare at yourself…

But it’s not like… You know… ‘I’m so hot’ type of stare… You know, it’s… It’s more like… ‘Who am I really?’ And… Ask yourself that, I mean that’s… It’s so cool…

Also, you look out the window all time, like I do…

Only you’re looking at the world, you know… Trying to figure it out, trying to understand… The world… Trying to figure out why it’s not if it were… Like your books…

And I’m…

I’m only looking at you…

март 19, 2009

Ерих Райтерер

Filed under: всичко останало,интересно — Йордан Йорданов @ 11:05 pm

Животът ми като студент във Виена през годините непосредствено след голямата война, не беше много лек. Между другото много често се занимавах с въпроса къде да живея. Аз имах достатъчно грижи при нищожните средства, които получавах за издръжка, и гледах да разполагам поне със сносно жилище. Смятах, че тъй по-малко ще ми тежат хилядите ограничения.
Най-сетне срещу доста скромен наем намерих стая на Мюлгасе, недалече от Карлскирхе, в някогашен богат дом. Чувах, че фрау Лотти – хазайката – е вдовица на загинал във войната полковник, който й оставил жилището. Той й бе оставил и доста голяма пенсия, но през дните, в които живеехме, тая пенсия от обезценени австрйски крони бързо свършваше и госпожа Лотти, по принуда, използуваше жилището за допълнителни доходи.
Наетата от мене стая беше отрупана със стара виенска мебел като антикварен магазин – орехово писалище, диван с пъстроцветна източна дамаска, меки кресла, махагонови масички с вити струговани крака, табуретки, бюфетче, витрина, картини със скъпи тежки рамки, плюшени покривчици, завеси. Аз можех да бъда доволен, колкото и целият този разкош да не отговаряше на вкуса ми, ако в стаята нямаше още нещо, което убиваше всичката ми радост. Там, на стената, над ореховото писалище, дето отивах често да работя, винаги пред очите ми в патинирана златножълта рамка висеше портретът на някакъв, направо бих казал, неприятен човек. Това бе всъщност млад и негрозен мъж, но неговият поглед, изпълнен с присмех и груба надменност, ме смущаваше, а устните му, присвити тъй, като че сега ще ти заговори със злоба и съсък, просто ме дразнеха. Дали заради този изглед, или по някаква друга причина, но портретът, незначителен по големина, доминираше над всичко в стаята. Неговата златожълта рамка рязко изпъкваше в немного светлата стая и очите ми, без да искам, бягаха винаги към него.
Не беше лесна работа да попитам госпожа Лотти за портрета и особено да поискам да го махне от стаята. Може би нарисуваният бе неин син или съпругът й на младини. Жената щеше да се оскърби. Все пак един ден не се сдържах и заговорих с нея за портрета. Наистина стана й неприятно.
– Ах, не зная вече кога ще дойде полицията да го прибере – възкликна тя.
– Защо полицията ще го прибира? Чий е този портрет? – не можах да сдържа учудването си.
Тя, изглежда, нямаше много желание да говори. Изохка, още веднъж дигна безпомощно ръце и ме остави, като само повтори, че щом искам, ще прибере портрета, без да чака повече полицията.
Вече трета седмица живеех в новата си квартира, но не пожелах да се изнесе. Не само за да не безпокоя повече хазайката си. Трябва да кажа, че покрай лошото чувство и смущение изпитвах и голямо любопитство. Исках да разбера какво особено се крие в портрета.
Но скоро се случи нещо друго и аз съвсем забравих за него. Едно от чекмеджетата на тежкото орехово писалище стоеше заключено и хазайката не ми бе предала ключа от него. Когато обаче поисках ключа, оказа се, че бил изчезнал или може би взет от полицията.
– Толкова разтревожена бях тогава – мога ли да помня всичко – оправда се добрата жена, без да ми обясни пак кога е това „тогава“ и какво се е случило.
А за мене бе по-важно отварянето на чекмеджето. Трябваше ми. Поисках позволение и с помощта на една ножица изкъртих ключалката. Чекмеджето беше пълно с книжа. Най-отгоре, пъхната набързо, отворена черна тетрадка, изпълнена с плетениците на странен немски почерк, ме заинтересува извънредно. Преди да се сетя да обадя на хазайката, аз се зачетох. Някой беше започнал да разказва поривисто и страстно още от първото изречение.
„…От една седмица живеем заедно. По една случайност, или дявол знае защо, той носи моето име – Ерих Райтерер. Но съвсем не прилича на мене. Той ми е съвършено чужд. Никога не бях го виждал и кой знае откъде дойде онзи ден, когато…
Беше пред „Голямата музикална зала“. Хуберманов концерт по двеста крони последните места! Аз отчаян крачех пред широкото предверие на залата. Наистина не можех да купя скъпия билет. Логично беше да си отида. Но аз чаках да стане някакво чудо.
– Ти можеш да чуеш концерта и без да платиш двеста крони, които навярно нямаш!
Чудото беше дошло. Обърнах се. Пред мене стоеше моят едноименник.
– Да – потвърди той, – само пожелай!
Разбира се, трябваше да отхвърля това предложение, направено от непознат, и то така грубо, като ми говореше на „ти“ и с тоя предизвикателен присмех в очите му. Но аз не го отхвърлих. Дори не ми дойде такова нещо. „Предлагат ти да чуеш концерта“ – само това помислих и се усмихнах любезно на господина.
– Благодаря ви… аз наистина…
Той ме удари по рамото.
– Да вървим, какво ще го усукваме…
Тръгнах след него. Излязохме откъм задната страна на концертната зала. На една врата стоеше надпис „Вход забранен за външни лица“. Господинът отвори тъкмо тази врата и ме покани да вляза. Сам той остана вън. Аз го погледнах слисан.
– От този вход можеш съвсем спокойно да влезеш в концертната зала! – повтори той и бързо затвори вратата след мене.
Смутен, аз се доверих и тръгнах. Но още не бях прекрачил и първото стъпало, напреде ми се изправи един от разпоредителите в униформа. Ясно беше какво ще последва. Аз не дочаках. С два скока се намерих обратно на улицата. Тука не видях повторно любезния ми едноименник, но не го и потърсих.
Няколко дни след случката той сам дойде в квартирата ми.
Беше нерадостен ден от мъчителните дни на моя бедствен живот. Пак нямах пари. Не за концерт. За хляб. Лежах на меката отоманка и мислех как да се сдобия с пари. Не стигнах доникъде. Тогава някой почука на вратата. Още недочакал моя отговор, в стаята влезе Ерих Райтерер. Ядосах се.
– Вие тука?
– Защо не? – запита той и в очите му светкаше присмех и наглост.
Но той съобрази, че така няма да постигне нищо. Лицето му се смекчи. Дори в очите се появи някакъв нов израз. Съвсем кротко и някак извиняващо се започна:
– Миналия път забравих да се представя… Извинявайте… Името ми е Ерих. Ерих Райтерер, студент по медицина…
Скочих от дивана, разтреперан от гняв.
– Не разбирам защо играете тази комедия с мене! Малко са моите грижи, та сега трябва и с вас да се разправям!… Онзи ден вие грубо ме подведохте, а днес искате да се гаврите. Защо се наричате с името ми?
Той отстоя на нападението и със същия извиняващ се тон любезно попита:
– Нима има нещо лошо, че и аз се казвам Ерих Райтерер?
– И студент по медицина?
– Защо да не бъда и ваш колега в университета?
Разбира се, в това нямаше нищо невероятно и обидно, стига да беше истина. Аз се поколебах. За да оправдая някак поведението си, казах, че все пак ми е направил лоша услуга онзи ден и за какъв дявол е дошъл пак.
Той започна да обяснява. Наистина зле ми е услужил онзи ден, но не зависело от него. Смятал, че входът, който ми показал, е съвсем безопасен. Друг път обаче щял да бъде по-внимателен. Не трябвало да му се сърдя, защото имал всичкото желание да ми бъде полезен. Бил съм му харесал много! Разприказва се. Отрупа ме с ласкателства. Изведнъж запита, като пак ми заговори на ти:
– Но днес, както изглежда, не си в по-добро положение. Пак нямаш пари, а?
Потвърдих, колкото и да ми бе обидно, че се навира в моите работи. Нямаше защо да крия. Но не можах да премълча учудването си, че знае това. Вместо да ми отговори, той седна до мене на дивана.
И сега започна най-ужасното тоя ден.
– Ти имаш хубава хазайка – каза той. – Видях я, когато влязох. Вдовица, както изглежда! Наистина малко презряла, но не смяташ ли, че можеш добре да си наредиш живота с нея?
Той говореше тия безсрамни работи, а аз слушах, ядосвах се, готвех се уж да скоча, а когато ме натисна да стоя мирно, безропотно се подчиних. Той продължи:
– Иди при нея, поухажвай я малко. За днес това ще бъде достатъчно. А утре ти ще бъдеш господар в къщата. Иди…
Най-сетне го блъснах и в яда си не знаех дали да го изпъдя или да го ударя с нещо. Той не дочака. Стана и като се извини, че имал важна работа, излезе от стаята.
Не мога обаче да кажа дали не бих използувал съвета му, за да изляза от страшоното положение, в което се намирах, ако привечер този ден не бях получил пари. Изпрати ми ги моята леля от Дания. Една банкнота от петстотин датски крони. Споменавам нарочно за тези пари, защото те станаха причина да срещна моя съименник за трети път.
Отидох в банката да сменя парите. Обикновеният ред изискваше да предложа банкнотата на чиновник при едно гише и с бележката от него да отида на касата. Аз сторих това. Но когато носех бележката, забелязах, че чиновникът е сбъркал. Вместо две хиляди и петстотин австрийски крони, които трябваше да получа по курса за моите датски крони, бе написал двадесет и пет хиляди. Кръвта бликна в главата ми. Обърнах се и изгледах русичкия младолик служител. Той делово разговаряше с друг клиент. Нито сянка от подозрение каква грешка бе направил. Не знаех какво да сторя. Всъщност беше ясно какво трябва, но още в тоя момент ме обхванаха най-луди мисли. Тежеше ми вечната немотия. И аз бях студент като всички студенти, но знаех ли ден спокойно да отида на кажене, на театър, да се срещна с момиче, да се облека като хората. Със стихийна бързина пред очите ми преминаха картините на един живот поне за няколко месеца, докато похарча двадесет и петте хиляди крони. И все пак твърдо съм уверен, че в края на краищата нямаше да се поддам на съблазънта, ако в тоя миг покрай мене не мина Ерих Райтерер. Повиках го. Разправих му шепнешком положението и го помолих за съвет.
– Иди на касата! – без колебание ме блъсна той. – Получи парите. Ти не знаеш колко струват днес датските крони! Тези чиновници никога не се лъжат!
Да, аз не знаех колко струваха този ден датските крони. Курсът на различните валути бе така променлив през тази епоха след войната, а австрийските пари така главоломно се обезценяваха. Можеше ли наистина един банков чиновник да се излъже?
Отидох на касата и с разтреперани ръце прибрах двадесет и петте хиляди крони. Уж бях спокоен, а все се страхувах от нещо. Като излязох от банката, едва ходех от вълнение. Най-сетне се хвърлих в първия файтон, който видях, и в бясно препускане стигнах в квартирата си. Тука заварих Ерих Райтерер. Той бе хвърлил сакото си и лежеше по жилетка на дивана като собственик на стаята. Аз имах нужда някой да ме окуражава, да ми вдъхва увереност, че не съм извършил кой знае какво. Наистина, можеше ли банков чиновник така лошо да се излъже? Нямаше ли някаква промяна в курса на парите в моя полза? Исках отново да чуя от някого успокояващите думи. Почти се израдвах на гостенина си. Но като ме видя, той скочи и гръмко се закиска.
– Добра работа свършихме днес! Курсът на датските крони не се е променил нито със сантим, а ти, ха-ха-ха-ха, двадесет и пет хиляди за петстотин!
Той говореше тъй, като че заедно бяхме извършили работата, и явно подчертаваше предумисъла в нея. При това в поведението му беше изчезнала всяка сдържаност и оная нотка на уважение, с която се отнасяше досега с мене. Изведнъж този човек се разкри не като познат, непредвидено намесил се при някои случаи в моя живот с добри или лоши съвети, а като човек, който планомерно се е стремял да се намеси, преседвал е някаква цел и сега едва не се радва на успехите си. Стъписах се. Реших да се обясня и да туря край на играта му.
– Кой сте вие и какво искате? – започнах аз.
Той се усмихна.
– Стига глупави въпроси!
И отново се изтегна на дивана. Нещо по-лошо: от този ден на моята първа кражба, защото несъмнено, колкото и да се утешавах, историята в банката не беше друго освен злоупотреба и кражба, той не напусна стаята ми…
Ето, седмици вече живеем заедно. Той ме подведе, ловко ме измами, направи ме престъпник, но не мога да го изпъдя, защото съм в ръцете му. В банката навярно са открили направената от чиновника грешка. Уверен съм, че вече ме търсят. Разсърдя ли Ерих Райтерер, той може да ме издаде. И аз го търпя. Чувствувам как се пречупвам пред неговата воля. Чувствувам как ме унижава и смазва и виждам самодоволството му. Но аз го търпя. И ме е страх. Нещо зло проблясва понякога в очите му. Тоя човек крои нови ходове.

Утре моето име ще се разнесе от всички вестници и незавидна слава ще ме обкръжи. Ето докъде стигнах. Но ако не мога да сдържа желанието си да довърша историята, правя това не за да се оправдавам. Знам, че съм виновен. Пиша по-скоро, за да мога сам да си изясня как стана всичко това страшно и гибелно за мене.
След случката с датските крони аз и Ерих Райтерер започнахме разгулно да пилеем парите. Аз, за да успокоя съвестта си, а той безспорно, за да довърши разрушителното си дело. Да, сега мога да кажа това, защото опасенията ми всеки ден се потвърждаваха. С някаква демонична настойчивост той ме оплиташе в своите мрежи. В столичните вестници излезе обявление: „Умолява се лицето, което на 28 август е разменило във Феркерсбанк петстотин датски крони и по погрешка е получило сума от двадесет и пет хиляди австрийски крони, незабавно да върне парите. Ако не стори това до три дни след излизане на тази обява, управлението на банката ще се отнесе до полицейските власти.“ Съвършено уплашен, аз показах обявлението на моя едноименник и го помолих за съвет.
– Не могат да те намерят – отвърна той спокойно. – Пък и вече е късно, за да върнеш парите. От тях липсват повече от половината.
Това беше вярно. За няколко дни ние успяхме да прахосаме повече от половината пари. Но как казваше той това! Като че ли е чакал тъкмо този ден. Аз трябваше да се утеша с предположението, че няма да ме открият. Но това мъчно ме утешаваше. Мисълта, че съм вече търсен от полицията, не ме оставяше. Ала какво направих, какво разумно нещо направих? Той ме поведе и ние започнахме още по-разгулно да пилеем парите? За няколко дни от всичките останаха само хиляда-две хиляди крони.
– Нищо! – каза сега Ерих Райтерер. – Ще започнеш вече с фрау Лотти!
И аз не смеех да му отвърна. Той всякак се мъчеше да подчертае властта си над мене, а в очите му не преставаше да гори заканата да ми нанесе нови по-големи удари. Безсилен да направя друго, един ден се наканих да избягам. Виждах, че тоя човек си играе с мене, и пожелах да избягам, ако мога, да се спася. Но в деня на бягството ми се случи нещо, което ме принуди бързо да се върна. На улицата срещнах чиновника от банката, оня русичкия, който бе направил фаталната грешка с парите. Той ме погледна и тутакси ме позна.
– Господине! – забърза нещастникът към мене.
Аз нямах смелостта да понеса срещата и побягнах. Върнах се право при Ерих Райтерер в нашата квартира.
– Свърши се! – казах му съвсем изплашен. – Аз съм загубен. Откриха ме.
– Може да са те открили, но не си загинал! Още не! – отвърна той спокойно.
Вече нямах сили да издържа. Всичко възнегодува у мене. Грабнах гневно стола, който се мярна пред очите ми.
– Срещнах чиновника от банката! Той ме позна! Чуваш ли? Той ме позна!
Бях готов да го ударя.
– Не само това! – отвърна с предишния спокоен глас Ерих Райтерер. – Той те проследи и знае вече къде живееш.
Аз възкликнах от уплаха и отпуснах стола.
Моят едноименник ме хвана за ръкава и поведе към прозореца.
– Повдигни малко пердето и погледни на улицата. Там пред вратата стои чиновникът. Всеки миг може да изтича за полицията.
Плахо се прилепих до прозореца и надникнах. Долу пред вратата банковият чиновник оглеждаше къщата. Сега стана нещо страшно. Ерих Райтерер ме грабна с невероятна сила, притисна ме на дивана и засъска в ушите ми:
– Ти си открит, но още не си загинал! Ти можеш да попречиш на този чиновник да повика полиция. Той е единственият човек, който те познава. Ти трябва да се отървеш от него!
Правех усилия да се изтръгна от ръцете му. Заскачах, завиках, заридах. Но той все по-здраво ме притискаше и още по-настойчиво говореше:
– Ти трябва да го махнеш от пътя си! Ако не сториш това, си загубен! Ако не сториш това, чака те опозоряване и затвор! Край на следването, край на доброто ти име, затвор…
Осъзнавах ужаса на думите му и отмалявах. Той казваше истината. Ако не попречех на чиновника да действува, очакваше ме опозоряване и затвор. И все пак аз не исках да се поддам на внушенията на моя съквартирант. Все още се противях. Когато у мене не останаха вече сили, той ме пусна. Стана, отиде до ореховото писалище, взе ножа, с който разрязвах книгите си, върна се и го тикна в ръцете ми.
– Още не е късно! – заговори той. – Още не е късно! Иди! Иди! Иди!
Хванах ножа и всичко у мене настръхна. Съзнавах какво ми внушава моят съименник. Беше ли обаче това някакъв изход? Не, то само щеше още повече да влоши положението ми. Представях си как излизам на улицата. Пред къщата стои банковият чиновник. Тихо се промъквам до него и светкавично бързо посягам да го ударя. Може да ударя, но може в същия миг младоликият русичък човек да се извърне и да хване ръката ми. Какво ще стане тогава? С последни сили ще се изтръгна от ръцете му и ще побягна. Ще ме спаси ли това? На виковете на нападнатия ще се втурнат хора, ще дойде полиция… Или аз ще надвия и нападателят ще легне убит на земята. Какво ще ми даде това? Ще ме спаси ли? Представях си как задъхан се връщам в стаята. Ерих Райтерер стои до прозореца. Той е видял и ме посреща със смях.
– Сега вече ти си загинал! Погледни! Сега вече ти си загинал!
Той ме дърпа да прибилжа до прозореца. Около нападнатия човек долу са се събрали много хора. Някой е видял какво е станало, оживено обяснява и сочи къщата. Какво ще стане по-нататък, Райтерер не искаше да знае какво ще стане! Втикнал ножа в ръката ми, той ме тласка да вървя. Не може да не предвижда какво ще стане, но ме тласка да вървя. Виждах го вече как ще тържествува, когато падна от бездната, от която няма излизане. Нима той искаше друго? Нима ми е приятел и доброжелател? Още при първата ни среща пред концертната зала и по-късно пред банката той не се е стремял към друго освен да ме погуби… С омраза го отблъснах. Той тръгна отново към мене.
– Какво чакаш? Иди! – завика разбеснял, като приближаваше заплашителен.
Но в тоя ужасен миг у мене се намериха сили да посрещна моя безсърдечен зложелател. Докато той крещеше, предусещащ своето тържество, аз го изчаках да се надвеси над мене и забих в лицето му ножа, който още стисках в ръката си…
Нека сега човекът долу ме издаде на полицията. Нека тя дойде. Аз я чакам. Нека дойде! Вече не ме е страх. Свършиха кошмарите! Чувствувам, че ми става леко, ясно. Най-важното ясно, ясно…“

В тетрадката нямаше написано нищо повече. Аз седях развълнуван. Историята на непознатия немски студент, беден като мене, беше ме засегнала поради странната близост със собствените ми тревоги, колебания и мъчения. Но каква беше тая история – откъс от преживявания на действително лице, или фантастичен разказ?
Избързах при фрау Лотти и като забравих всяка предпазливост, попитах кой е този Ерих Райтерер. Хазайката направи учудена гримаса.
– Откъде го познавате?
И ме заплаши:
– Ако и вие сте като него – да знаете, ще бъда принудена още сега…
Но добрата жена не издържа. Следващия миг тя поомекна.
– Ах, господи, какъв скандал! Един квартирант, търсен от полицията, обвинен… Знаете ли, той…
– Той е бил ваш квартирант? – запитах бързо аз.
– Да, и слава богу, че не е вече! Вярвам, че полицаите са го отвели в по-подходяща квартира.
– Значи той беше арестуван! А другият?
– Кой друг?
– Едноименникът му, който е живял в същата стая… с него… и когото той ударил с нож през лицето?
Очите на фрау Лотти се разшириха.
– Какви ги говорите? Ерих Райтерер живееше тука съвършено сам! Дори никой не го посещаваше!
– Живял съвършено сам?! – не можех да сдържа изненадата си.
– Благодаря на господа за това! Но как сте узнали името му? Да не би да го пише на портрета му?
– На портрета му?
Хазайката припомни:
– Този в златожълтата рамка, който не ви харесва…
– Нима той е рисувал?! И картината е негов автопортрет?
Фрау Лотти навярно забеляза колко съм разстроен и побърза да се прибере, изпълнена кой знае с какви съмнения. Аз стоях, объркан от неясните обстоятелства в тази история. Но когато се върнах в стаята си, направих откритие, което още повече ме слиса. Точно през лицето на нарисувания човек в златожълтата рамка, през това лице, което ме гледаше така дръзко и присмехулно, видях един прорез, направен с широк нож…

(„Диаболични повести и разкази“ – Владимир Полянов)

Create a free website or blog at WordPress.com.